Бях млад и красив. Все още имах коса и жените ме заглеждаха. Може би си спомняте за мен, казвам се Иван Ангелов . Да, читателю, това съм аз, от плът и кръв - човекът, който написа бестселъра „Соленоид и шпонка” – популярното упътване за сглобяване на бета-макс касетофони, което пожъна такъв огромен успех на Фестивала в Ахтопол през зимата на ’73-та. След фестивала всичко бе прекрасно не само в професионален план. Влезох в притежание на прекрасна съпруга, чиято добродетел бе надмината само от красотата на невероятната ми кола. Имах всичко, за което може да мечтае един осемнадесетгодишен младеж. Нищо, че вече бях навършил четиридесет.
И тогава, просто така, изведнъж, от самосебе си, всичко се сгромоляса. Бях нает от небезизвестен издател (изд. „МехурК”) да напиша сценарий за теленовела по "Соленоид и шпонка". Фактически, да повторя резултата от първия успех. Арогантно, аз приех. Не мина много време преди издателството да изхарчи килограми пари и сто време за маркетинг и реклама. Машината бе задвижена. Единственото, което оставаше бе моят принос. С немалка доза срам признавам, че отлагах тази задача повече от един или два пъти в полза на други, не толкова досадни занимания. Тогава, внезапно, дойде една-седмица-до-срока. Не можех да отлагам повече и запретнах ръкави. Нощ след нощ седях пред празния лист, но напразно. С течение на времето, за мен ставаше все по-ясно, че първоначалният ми успех се дължи на моментен проблясък, вместо на талант. И сами можете да се досетите какво означаваше това за кариерата ми. Хора, които доскоро ме гледаха със симпатия, граничеща с обожание, сега ме гледаха с обвинение, граничещо с отвращение и викаха „Плюв!” по мен, техният доскорошен идол. Красивата ми съпруга ме напусна. Колата ми излезе от гаранция. Не мина дълго и преди да бъда изправен пред Съда на Общественото Мнение. Отзад напред, но в обратен ред, той е последна инстанция. Нека ви кажа, това не е място, в което бихте искали да имате ангажимент. Самата сграда е мрачна и плашеща. Портиерът има сенки под очите и развалени зъби. На стената над входа, с латински цифри пише „СРАМ И ПОЗОР”, а незнайна ръка е пояснила, че „Марио беше тук”.
..................................................................................
Катедрата на съдията се губеше сякаш на километри височина. Приставите бяха гладни хрътки, а съдебни заседатели - майките на бившите ми приятелки. Около декоративната клетка, в която стои обвиняемия имаше цяла плеяда от зеленчуци, монети, счупени бутилки и какво ли още не. Ще ми се да кажа, че тази гледка разля топлина в сърцето ми, но ще излъжа. „Какво ли следва?” – се запитах. „Катран и перушина? Позорен стълб?”, но бях прекъснат от силен шум идващ отвън. Погледнах през прозореца. На двора няколко мъже майсторяха бесилка. Единият мъж ми намигна и се засмя гаднярски, в случай, че нещо не съм разбрал.
...................................................................................
Прокурорът : – Ваша чест, уважаеми Съдебни заседатели, драги гости!
Обвинението ще докаже отвъд всякакво основателно съмнение, че г-н Ангелов тук, хич не е стока за мирисане. Погледнете го само...
Г-н Ангелов, разкажете ни - как мина денят Ви?
Аз: - Амии... Моля?
- Г-н Ангелов, кажете на съдебните заседатели - и не забравяйте, че сте под клетва – смятате ли себе си за добър човек или не?
- Ъ? Ами...
- Ваша чест, това е прекалено! Моля съда да инструктира обвиняемия да отговаря само с „да” или „не”!
- Приема се – каза Ваша Чест.
- Благодаря Ви, Ваша чест! Е, г-н Ангелов, ще Ви попитам още веднъж, като Ви припомням, че можете да отговаряте само с „Да” или „Не”. Разбрахте ли? Само с „Да” или „Не”. Добре. Ето го и въпросът: Колко е часът?
- Ъъ..?
- Ето пак... Добре тогава - какъв е смисълът на живота? – Прокурора ставаше все по-нападателен.
- Ъъъ... - все по-трудно си намирах място
- Защо небето е синьо? Къде зимуват раците? Как е застъпен проблемът за Супер Аз-ът в творчеството на Доньо Донев?
- Ъъъъ...– вече започвах да изпадам в паника
- Г-н Ангелов, - каза Прокурора тържествуващо, - Всъщност...истината е, че Вие... нямате абсолютно никакъв талант, нали? Признайте!
- Добре! – изкрещях примирено – Печелите! Да или не! Да или не! Доволни ли сте?! Да или неее...
- Г-н Ангелов, - каза мрачно съдията като ритуално ме посочи с пръст. – Вие сте позор за писателското съсловие. По време на процеса демонстрирахте абсолютна липса на разкаяние и респект към модерните тенденции в развитието на професионалното писане. Живеем в свят на е-коминукации, е-търговия, е-... мейл. Вместо това Вие избрахте пътя на моралното разложение. Дори – както стана ясно от свидетелските показания - все още използувате пишеща машина. Не знам какво точно искате да докажете с това, но знайте, че този Съд няма да толерира неспособност за адаптация или нисък нетен доход. За такива престъпления, наказанието е и може да бъде само едно – от 3 до 5 години лишаване от авторитет.
Господине Ангелов, обществото Ви се довери, а Вие го предадохте. В моите лични очи, Вие господине, сте по-лош и от... и от... циганин. Колкото и крайна да Ви се струва тази оценка, аз мисля, че е справедлива.
За това, както и за други престъпления, Ви осъждам на вечна забрава, без право на помилване!
И чукчето се спусна: „Шшхюуу... Бам!”
И тогава, просто така, изведнъж, от самосебе си, всичко се сгромоляса. Бях нает от небезизвестен издател (изд. „МехурК”) да напиша сценарий за теленовела по "Соленоид и шпонка". Фактически, да повторя резултата от първия успех. Арогантно, аз приех. Не мина много време преди издателството да изхарчи килограми пари и сто време за маркетинг и реклама. Машината бе задвижена. Единственото, което оставаше бе моят принос. С немалка доза срам признавам, че отлагах тази задача повече от един или два пъти в полза на други, не толкова досадни занимания. Тогава, внезапно, дойде една-седмица-до-срока. Не можех да отлагам повече и запретнах ръкави. Нощ след нощ седях пред празния лист, но напразно. С течение на времето, за мен ставаше все по-ясно, че първоначалният ми успех се дължи на моментен проблясък, вместо на талант. И сами можете да се досетите какво означаваше това за кариерата ми. Хора, които доскоро ме гледаха със симпатия, граничеща с обожание, сега ме гледаха с обвинение, граничещо с отвращение и викаха „Плюв!” по мен, техният доскорошен идол. Красивата ми съпруга ме напусна. Колата ми излезе от гаранция. Не мина дълго и преди да бъда изправен пред Съда на Общественото Мнение. Отзад напред, но в обратен ред, той е последна инстанция. Нека ви кажа, това не е място, в което бихте искали да имате ангажимент. Самата сграда е мрачна и плашеща. Портиерът има сенки под очите и развалени зъби. На стената над входа, с латински цифри пише „СРАМ И ПОЗОР”, а незнайна ръка е пояснила, че „Марио беше тук”.
..................................................................................
Катедрата на съдията се губеше сякаш на километри височина. Приставите бяха гладни хрътки, а съдебни заседатели - майките на бившите ми приятелки. Около декоративната клетка, в която стои обвиняемия имаше цяла плеяда от зеленчуци, монети, счупени бутилки и какво ли още не. Ще ми се да кажа, че тази гледка разля топлина в сърцето ми, но ще излъжа. „Какво ли следва?” – се запитах. „Катран и перушина? Позорен стълб?”, но бях прекъснат от силен шум идващ отвън. Погледнах през прозореца. На двора няколко мъже майсторяха бесилка. Единият мъж ми намигна и се засмя гаднярски, в случай, че нещо не съм разбрал.
...................................................................................
Прокурорът : – Ваша чест, уважаеми Съдебни заседатели, драги гости!
Обвинението ще докаже отвъд всякакво основателно съмнение, че г-н Ангелов тук, хич не е стока за мирисане. Погледнете го само...
Г-н Ангелов, разкажете ни - как мина денят Ви?
Аз: - Амии... Моля?
- Г-н Ангелов, кажете на съдебните заседатели - и не забравяйте, че сте под клетва – смятате ли себе си за добър човек или не?
- Ъ? Ами...
- Ваша чест, това е прекалено! Моля съда да инструктира обвиняемия да отговаря само с „да” или „не”!
- Приема се – каза Ваша Чест.
- Благодаря Ви, Ваша чест! Е, г-н Ангелов, ще Ви попитам още веднъж, като Ви припомням, че можете да отговаряте само с „Да” или „Не”. Разбрахте ли? Само с „Да” или „Не”. Добре. Ето го и въпросът: Колко е часът?
- Ъъ..?
- Ето пак... Добре тогава - какъв е смисълът на живота? – Прокурора ставаше все по-нападателен.
- Ъъъ... - все по-трудно си намирах място
- Защо небето е синьо? Къде зимуват раците? Как е застъпен проблемът за Супер Аз-ът в творчеството на Доньо Донев?
- Ъъъъ...– вече започвах да изпадам в паника
- Г-н Ангелов, - каза Прокурора тържествуващо, - Всъщност...истината е, че Вие... нямате абсолютно никакъв талант, нали? Признайте!
- Добре! – изкрещях примирено – Печелите! Да или не! Да или не! Доволни ли сте?! Да или неее...
- Г-н Ангелов, - каза мрачно съдията като ритуално ме посочи с пръст. – Вие сте позор за писателското съсловие. По време на процеса демонстрирахте абсолютна липса на разкаяние и респект към модерните тенденции в развитието на професионалното писане. Живеем в свят на е-коминукации, е-търговия, е-... мейл. Вместо това Вие избрахте пътя на моралното разложение. Дори – както стана ясно от свидетелските показания - все още използувате пишеща машина. Не знам какво точно искате да докажете с това, но знайте, че този Съд няма да толерира неспособност за адаптация или нисък нетен доход. За такива престъпления, наказанието е и може да бъде само едно – от 3 до 5 години лишаване от авторитет.
Господине Ангелов, обществото Ви се довери, а Вие го предадохте. В моите лични очи, Вие господине, сте по-лош и от... и от... циганин. Колкото и крайна да Ви се струва тази оценка, аз мисля, че е справедлива.
За това, както и за други престъпления, Ви осъждам на вечна забрава, без право на помилване!
И чукчето се спусна: „Шшхюуу... Бам!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар